Западно сибирската лайка - история на породата

Западно сибирската лайка е една от най-известните и разпространени ловджийски породи кучета в Русия. Тя е една от малкото местни руски породи, руска гордост. Нейната популярност се обяснява не само с нейната функционалност и природна красота, но и с прекрасните работни качества, универсалността й, а така също и с издръжливостта й и със способноста й да се приспособява чудесно към най-различни природни условия и условия на отглеждане.

Разпространеното мнение, че тези северни кучета не се чувстват добре в градски условия или на по-топъл климат, не е вярно. По-правилно е да се счита, че западно сибирската лайка е приспособена към суровия континентален климат. Гъстото и плътно подкосмие, вълчи тип, позволява на лайките леко да понасят най разнообразни климатични и времеви условия. Характерно е, че лайкообразните кучета от подобен вид с гъсто и плътно подкосмие се срещат също така и в горещите райони на Централна и Средна Азия – Казахстан, Киргизия и Монголия, а даже и близо до екватора, в Африка.

Сега западно сибирските лайки могат да се срещнат навсякъде. Широко са разпространени в Европа и Америка. Най-близо от всички други, тази порода стои до изходния „вълчи” тип и вероятно в най-малка степен е одомашнена. Във всеки случай признаците, свързани с дългия процес на одомашняване – деформация на черепа и скелета, намаляване на размера на главата и главния мозък, редукция на зъбите, загуба на определени „диви” качества, в това число и силното обоняние, у лайките всъщност не са изразени. Това е потвърдено и от различни изследвания, доказали по-силно развитото обоняние при западно сибирските лайки и досега свързани в своя произход с местните кучета от занаятчийските райони, в сравнение с другите породи лайки и другите специализирани породи кучета. До сега тази порода е запазила разнообразието си от морфотипове и значителния потенциал на генофонда си.

Макар, че западно сибирските лайки сега са широко разпространени във всички природни зони, произходът им, както и при другите породи лайки, несъмнено е свързан с районите на тайгата в северна Русия. Там отдавна кучето е било спътник в живото на местинте жители – ловци, пастири и номади. За това говорят преди всичко разнообразието от различни потомства – по-правилно е да се нарекат екотипове, морфотипове или етнографско-териториални типове лайки, особено през миналия век, когато закарването на различните кучета при местните народности и бил ограничен и кръстосването на местните кучета с докараните почти не се е осъществявало. Все още някъде в Сибир са се запазили туземни „гнезда” на местните кучета.

Като порода западно сибирската лайка е била въведена от ловците и кинолозите сравнително рано, въз основата на два местни екотипа (потомства) лайки – мансийски, разпространен в тайгата и горските области на Северен Урал и Западен Сибир, и хантийски, обитаващ басейна на река Об, малко по на изток.

Голяма роля при създаването и развитието на породите лайки и изиграл многовековния и многостранния, понякога и доста суровия и строг отбор на тези кучета според техните ловни качества, който е доприесъл за развитието в тях на острия нюх, зрение и слух, издръжливостта и заедно с тях на бързия ход при търсенето и преследването на плячката, звънкия и ясен глас, самостоятелността в работата, настойчивостта и упорството при преследването, злобата, ловкостта и умението да задържи дивеча до идването на стопанина. Характерно е съчетанието на злоба към дивите животни и отсъствието на агресия към хората, макар че при болшинството лайки са добре изразени също така охранителните качества и удивителната привързаност към стопанина.

Отборът е бил доста жесток. В суровите условия на глухата тайга, кадето прехраната не винаги е била богата, „готованковците” – зле работещите кучета не били нужни и просто ги унищожавали. Добрите ловци винаги са ценили хубавите лайки и са пазели своите местни кучета от кръстосвания с други породи. Съвсем до наши дни известните и добрите в работата кучета и хубавите местни гнезда са били много внимателно охранявани от добрите развъдчици, а понякога са ги и скривали. По такъв начин формирането на популацията на местните екотипове не е станало в развъдници или в благодатни домашни условия, а в дивата природа по метода на селекцията, и главно на жестокия отбор преди всичко към способността му да ловува и тежките есенни и зимни условия на живот в тайгата.

При такива тежки условия на работа в полето, когато е оцелявало не всяко куче, е спомогнало да се закрепят генетически и проявят в лайките ред ценни качества, запазили се и до наши дни. Практически без специално обучение западно сибирските лайки могат да търсат дивеч, да намират стопанина си в гората, да работят със слуха и обонянието си, а също така и много други неща.

Освен това за разлика от много други породи те могат два пъти по-пълно да усвояват храната си, бързо да възстановяват силите си, по-леко от другите породи да понасят недохранването и са приспособени не само към силните мразове и суровите снежни зими, но и нелошо понасят високата влажност, силния вятър и горещината.

Първият стандарт на лайките е приет през 1925 г. на Първия киноложки конгрес. През 1928 г. се провела Първата Всесъюзна изложба на ловджийските кучета, където лайките били представени доста широко, особено от Урал. Дадената класификация е приета през 1952 г., а през 1954 г. са утвърдени стандартите на карело-финската (руската) лайка, руско-европейската и западно сибирската лайка.