Дакел - история на породата

Дакелът покорява сърцето

Дакелът е една от най-любимите породи в света. Без да обръщаме внимание на прищявките на модата, която за съжаление се разпространява и сред кучетата, дъкелът повече от век е сред най-известните породи. Много хора, които са гледали кучета от други породи, но веднъж взели дакел, повече никога няма да му изневерят.

Какво в тази най-малка от всички ловджийски породи с непропорционално дълго тяло и много къси крака покорява сърцата на многочислените си почитатели? Хората, които не се занимават с отглеждане на кучета, при думата дакел реагират така: „Казват, че са много умни.” Ловът е създал дакела. Именно използването при подземен лов на тази порода е продиктувало размерът й, особеностите на външния вид, характера и разбира се, високия й интелект. Нали по време на работата в дупката, когато дакелът сам влиза в борба с животни често по-силни и злобни от него, той трябва да разчита само на себе си: на своята съобразителност, ловкост, смелост и майсторство.

Не само ловците, но и хората, които са далече от лова и не са способни по достойнство да оценят ловния талант на дакела, го обичат заради прекрасния му характер, ярката индивидуалност, необикновената му съобразителност и смелото му сърце. Освен това дакелът е изключително непретенциозен, има крепко здраве и отглеждането му не изисква много средства. Също така при никоя друга порода няма да срещнете такова разнообразие от форми и краски, както сред дакелите, което дава възможност за избор дори и на най-придирчивия и взискателен човек. Затова, нека в дома ви се засели едно малко дакелче, а заедно с него ще дойдат радостта и щастието от общуването с това удивително същество. Тогава вашата симпатия към дакелите ще прерастне в една голяма любов и вие ще допълните редиците на безчислените любители и почитатели на дакелите.

История на породата

Съвременните дакели са потомци на дакелоподобни кучета с дълги тела и къси крака, чиито изображения първоначално са открити на фрески в Древния Египет, датиращи отпреди повече от 4000 г. такива кучета се срещат и в древногръцките рисунки и асирийската скулптура. При разкопки на римския Форум са били открити скелети на дакелоподобни кучета.

Има всички основания да се счита, че дакелоподобните кучета, а следователно и дакелите, произхождат от най-древната форма на ловджийските хрътки, и по-точно от техните междинни форми късокраки кучета, наречени ловджийски бракове. Съвременната класификация причислява дакела към групата на гончетата.

С развитието на цивилизацията, когато копието и стрелите са заменени от по-съвършени средства за лов, и още повече с изобретяването на огнестрелното оръжие, променили се и средствата за лов. На ловците им потрябвали кучета с неголеми размери, способни да намерят животните не само над земята, но и под нея, в дупките. Така започнал процес на търсене и създаване на различни породи кучета за подземен лов. В Англия тази функция се изпълнявала от дългокраки кучета с квадратна форма, наречени териери. Ловците в Германия точно обратно – използвали късокраки кучета с удължено тяло, което им позволявало безпрепятствено да проникнат и в най-тесните дупки.

Именно Германия е родината на дакела. Много скелети на кучета, прототипи на съвременните дакели, са открити на територията на Германия и се отнасят към периода на римското нашествие (II век пр. н. е.). Зараждането и появяването на земните кучета започва на територията на южна Германия. в документи от VII век се споменава за „боброво куче”, което се е използвало за лов на бобри, язовци, видри и др. Към предците на дакелите вероятно се отнасят и кучета, използвани за преследване на зайци и лисици. Данни за тях има в документи от втората половина на XIII в. През XV в. за първи път са били описани кучета, които са имали някакво сходство със съвременните дакели. Стремителното разпространение на породата се отнася към периода на късния феодализъм (средата на XVI в.), когато е започнало бурното разрастване на градовете и се е появило новата съсловие граждани – бюргери. Точно те са направили известен подземния лов, а куче като дакела е подходящо за тази цел.

Едно от първите изображения на „земните кучета” се среща в книгата „Лов” на Жак дю Фол (1561 г.). Вероятно те се явяват прародители на съвременните дакели, но по външен вид силно се отличавали от тях. По-нататъшното развитие на породата е в продължение на целия XVII век. В ловната литература от това време се срещат названията „земно куче”, „борсуково (или язовско) куче”, „стелещо се куче” и др. В края на века са заложени основните варианти на окраската на дакелите. Подчертано е, че кучетата от новата порода се отличавали с прекрасни ловни качества и необикновена разсъдливост. Към средата на XVIII век са положени основите на създаването на дакела. Той печели все по-голяма известност и все повече хора се занимават с развъждането и усъвършенстването на породата. От дакелите се интересуван не само ловците, но и обикновените любители на кучета.

През XIX век са създадени дългокосмести и твърдокосмести кучета. В еволюционно отношение гладкокосместият дакел е най-старият. Предполага се, че появяването на дългокосместия дакел е в резултат на кръстосването на гладкокосместия дакел с шпаньоли, а твърдокосместия – с дънди даймънд териер, с шотландски и йоркширски териер. В по-нататъшното породообразуване на твърдокосместия дакел са участвали и шнауцери, особено в южнонемските области.

През 1880 г. е утвърдена първата немска родословна книга на ловджийските кучета. Тогава е приет и единния стандарт на породата. През 1888 г. в Берлин се създава първият Немски текел клуб. Така наричат дакела в северна Германия – Teckel, а ние използваме южно-немското му название – Dackel. Иначе официалното наименование на породата е Dachshund – в превод „борсуково куче” (от der Dachs – борсук) и съвсем точно показва предназначението на породата.

В края на XIX и началото на XX век се прави опит за развъждане на разновидностите на дакела според размера. В първото десетилетие на XX век са създадени миниатюрния и заешкия дакел. Възникването на различните варианти според ръста и теглото е било продиктувано от използването на дакела в лова. Например дупките в песъкливите почви са толкова малки, че обикновения дакел изобщо не може да се промъкне в тях. Затова специално са се подбирали и използвали за по-нататъшното развъждане най-малките екземпляри, което е довело до появата на миниатюрния дакел. При развъждането на най-малката разновидност – заешкия дакел, който се използва за изкарване от дупките на дивите зайци, дакела го кръстосвали с той-териерите и миниатюрните пинчери.

Върхът на известността на дакела дошъл в началото на XX век, когато в цяла Европа е царяло всеобщо увлечение по тази порода, но вече в качеството си на стайно-декоративно куче. Дакелът е бил символ на уважение и домашен уют. През 20-те години в Германия първото място по количество и популярност е било заето от немскита овчарка, а второто – от дакела.

В Германия дакелът е национална порода. Немското селце Хергвайс го наричат „столицата на дакелите”, тъй като във всеки двор, а те са около 100, в продължение на много десетилетия развъждат тези малки ловджийски кучета. За кученца тук идват хора от цял свят. Символът на Олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г. е бил именно дакелът.

Развъждан в Германия, дакелът през XIX век бързо се разпространил в цяла Западна Европа. Той добил голяма популярност в Австрия, Швеция и Англия. Английският кенел клуб усъвършенствал породата и получил свой тип дакел, който е предпочитан в Австралия. В САЩ първите дакели са регистрирани в периода 1879-1885 г., а през 1895 г. е основан клуб на дакела като отделение на Американския кенел клуб. В САЩ дакелът малко се използва като ловджийско куче. Там основно го считат за спортно куче, но отдават дължимото и на работните му качества.

В Русия дакелът е известен от 30-те години на XVII век. Появяването му е свързано с името на императрицата Анна Ивановна, която е била жена на Курляндския херцог. Завръщайки се в Петербург, императрицата, страстна любителка на лова, взела със себе си и дакели. Въпреки, че не получил толкова широко разпространине като изконно руските породи борзой и гончета, дакелът все пак станал достатъчно популярен.

Интересът към малките подземни кучета в Русия започнал да се увеличава през втората половина на XIX век. Особено многочислени дакелите станали в края на 80-те години. Те рядко се използвали за лов и основно били стайни кучета. През 1900 г. се създава „Руско общество на любителите на фокстериерите и дакелите”. Обществото издавало Ловен вестник и имало своя племенна книга. До това време в Русия вече били известни всички разновидности на дакела според космената покривка и размера.

Дълго битувало мнението, че дакелът е миниатюрна форма на немските гончета. На изложбите ги оценявали като гончета, въпреки че специалистите са знаели, че работата по следа не е основната специалност на дакела. В енциклопедичен речник от 1901 г. е написано: „Предназначението на дакела е крайно разнообразно, те заменят териера, гончето, ретривъра и стайното куче за охрана, но основно се използват за подземен лов на язовци и лисици”.

След революцията и гражданската война се възражда развъждането на породисти кучета, но популярността на дакела преживява дълъг спад. След Великата Отечествена война числеността им се увеличава основно като стайно декоративно куче. Интересът към ловните качества на дакела позволи в края на 40-те и началото на 50-те години да се започне полева работа с тях. През 60-те години ентусиасти-любители упорито се трудили над усъвършенстването на работните качества на тези кучета.

В края на 80-те години числеността на дакелите значително нараснала и се увеличило търсенето на кученца, а в началото на 90-те години количеството на дакелите вече надминало другите породи ловджийски кучета.

Ако тази статия ви допада, споделете я във Facebook или Twitter.

Етикети: дакел, куче, лов, ловджийско куче, породи кучета